Мисълта, че притежавам е като трамвайна релса – лъкатуши несигурно по гръбнака на претоварения от лични категории булевард, където разхождам самочувствието си. И нямам време да се огледам встрани, докато бързам да подмина спирките, на които няма и следа от мен... Не е тъжно! Завладяващо е да знаеш, че отсъствието също е белег! Грандиозно усещане за ненаселеност, от която би се стреснал всеки последователен самотник! Убийствено удачно съвпадение на настроение и възможност! А Притежанието се навежда над стъпалото и скача в движение, втурвайки се към първата странична уличка. Скърцам в несъвършения си стремеж да обходя относително успешните си завоевания. Изгубването в кълбото от дребни суетни победи е сладко само на пръв поглед. После по небцето на вглъбяването се разстила онзи стипчив вкус на съмнение и тогава и най-голямата каца с мед заприличва на напръстник, а лъжичката с катран се издува от гордост и се пуква над новороденото помъдряване. Но има смисъл да се преплува и тази педя  самолюбие – усилието със сигурност отвежда някъде -поне до другия ръб на релсата...

включва ли принадлежност

притежателна принадлежност - мой е света и му принадлежа

обаче умората не е моя -
ще я оставя да простине на дъжда
не я познавам
и не ми е жал

купувам си нов пурпурен шал ;)

Помниш ли онзи шал за сърцето..? Всъщност, цвета няма значение - умората е хамелеон...

Да.

Поздрави!