Навън сезоните се давят край боклука.
Врабците са като петна назаем
по омалялата следянуарска шуба
на скитащите белези в квартала.
Тъгува по въздишката й и балкона.
Редуват се мъгли, пране, докосване…
Ръбът на погледа е само праг пред пропаст -
спасителен до дъното Венерин косъм.
Привежда се мъжът, завърта колелото –
обгръща я със обли думи, с глина кротка
и в слабините на дъха й драсва с нокът
онази мисъл неприлична, с бързаща походка.
Отдръпва се кварталът - уж притворно, срамежливо -
във деколтето й адресът май не му отива!?
Но очевидно ехото от бялата й риза
подтичва в мислите му – кратки и горчиви.
А по ръцете му е прах и кал. И Господ
от седмия етаж подслушва завистливо!
Мъжът завърта колелото и високо! -
почти до хълбоците, я извайва с писък!

... без коментар!

Какво сътворение!

...
А снимката е разкошна!!!

..необозрими стихове! :)